Todos y cada uno disfrutarían de sus vacaciones. ¿Por qué entonces yo no habría de disfrutar de unas también? Trabajaba duro, había manejado ya varios proyectos de vital importancia para el avance de los negocios en los que se embarcaba la empresa; meses, días, horas frente a mi escritorio, seleccionando candidatos, revisando solicitudes, asignando proyectos y asegurándome de que cada proveedor de servicios recibiera su pago sin demoras.
¿Cómo era posible entonces que los demás estuviesen empacando sus trajes de baño o sus botas de nieve cuando yo sudaba excesivamente bajo el traje de corte inglés? Yo, que preparaba el café de la mañana y la tarde, que contestaba todas las llamadas que Gutiérrez y Amingorena no querían atender, que lidiaba con los asuntos desagradables entre proveedores y clientes, ¿no habría vacaciones para mí?
Veía como cada empleado entraba en la oficina de Vargas y salía triunfante, sonriendo, pensando en las vacaciones que acababa de ganarse. Sabía que debía tomar coraje y entrar a esa oficina yo también a arrebatar mis vacaciones de las manos de quien también tendría el derecho de negármelas. Y lo hice. Y aquí estoy. Disfrutando de una oficina vacía.
Las palabras de Vargas resonaban aún en mi cabeza: "No, Juancito. Lamentablemente tu viajecito a la costa no podrá ser. Por el momento necesito que alguien cuide del fuerte, ¿sabes?". Fui débil. Pero mi debilidad nada tiene que ver con que yo esté aún aquí. Si hubiese estado aunque sea medio paso delante de Vargas… Si hubiese sabido que existía una clave mágica para ganarme mi estadía en la costa por unos días... Me pregunto qué tan placentero hubiese sido estar en la playa, habiéndome ganado la empatía de Vargas del mismo modo en el que se la habían ganado los demás: informándole que trabajaría desde la playa durante mi escapadita a la costa. | Всички ще излязат в отпуска. Защо тогава и аз да не мога да използвам моята? Работих здраво, ръководих вече няколко проекта от изключителна важност за развитието на бизнеса на фирмата; прекарах дни и месеци наред зад бюрото, подбирайки кандидати, разглеждайки молби, възлагайки проекти и уверявайки се, че на всички доставчици на услуги е платено в срок. Как тогава е възможно всички други да си стягат багажа за ски пистите или за плажа, а аз да се потя денонощно в костюма от „Корте Инглес”? Аз, който приготвях и сутрешното, и следобедното кафе; аз, който отговарях на всички обаждания, които Гутиерес и Амингорена не искаха да поемат; аз, който бях между чука и наковалнята, решавайки най-неприятните въпроси на доставчиците и клиентите, за мен няма ли да има почивка? Гледах как всички служители влизат в офиса на Варгас и излизат триумфиращи, усмихнати, мислещи за почивката, която току-що си бяха спечелили. Знаех, че трябва да събера кураж и да вляза в този офис и аз и да изтръгна почивката си из ноктите на онзи, който имаше правото дори да ми я откаже. И го направих. Ето ме. Радвам се на празния офис. Думите на Варгас още отекват в съзнанието ми: „Не, драги ми Хуан. За съжаление твоята малка разходка до морето няма да може да се състои. Както добре знаеш, в момента имам нужда от някой, който да ми пази гърба.” Бях слаб. Но моята слабост няма нищо общо с това, че все още съм тук. Как ми се ще бях дори с половин стъпка пред Варгас… Как ми се ще да знаех вълшебната думичка, с чиято помощ да прекарам на морето няколко дни… Чудя се какво ли удоволствие би било да съм на морския бряг, ако бях успял да спечеля благоразположението на Варгас по същия начин, по който го бяха направили останалите – казвайки му, че ще работя от плажа по време на ваканцийката си на морето. |